Иджен – вратата към Ада

Всяко пътуване трябва да съдържа елемент на изненада. Независимо дали е приятна или не. Ако знаех, какво точно ме чака на Иджен, със сигурност щях да го изключа от програмата. И със сигурност щях да се лиша от един от най-вълнуващите моменти в живота ми. Затова, да живеят неизвестностите!

Ако не знаете къде е Иджен, не ви виня. И аз не знаех, преди да поема в тази посока. Идеята беше да направя разнообразен маршрут, който включва и културни, и природни забележителности, като не пропусне и кулинарните предизвикателства, които предлага Индонезия. Но тъй като интересните места бяха много, замисленото първоначално двуседмично пътуване постепенно набъбна до три, защото колкото повече се запознаваш задочно с една дестинация, толкова повече места искаш да опознаеш. И идеята да видим вулкана Бромо – най-големия в Югоизточна Азия, се модифицира в посещение на няколко вулкана в най-източната част на остров Ява, на близо хиляда километра от столицата Джакарта.

Потегляме малка групичка от Проболингго, град на около 95 км от  втория по големина град в Индонезия - Сурабая. Изглежда близо, но отнема точно три часа път заради натоварения трафик по пътищата. Предстоят още шест, докато стигнем до малкото селище Семпол, изходна точка за изкачването на Иджен.

Четирима британци, две австралийки и двама българи – това е групата, която ще щурмува вулкана. Младежите – общо петима на брой, са в прекрасна физическа форма и едва ли нещо ще ги възпре.  С дамите положението е по-комплицирано – едни сме в по-напреднала възраст, други със свръхтегло, но  като цяло и ние сме готови да го покорим. Просто защото не знаем какво ни очаква!

В Семпол пристигаме привечер – мястото е красиво и предлага много възможности, но не и за нас, които разполагаме едва с няколко часа почивка. Ако имахме малко повече време, можехме да посетим плантациите на прочутото кафе „копи лувак“ – най-скъпото в света, или да отидем до насажденията с макадамия…  Но всичко това се отлага за някой друг път, защото разполагаме само с няколко часа сън, преди да тръгнем към Иджен.

Потегляме в 1 ч през нощта и само след половин час сме на мястото, откъдето започва маршрутът. Не сме сред първите, на паркинга вече има няколко десетки микробуса с желаещи да стигнат кратера на вулкана. Три километра нагоре в планината, окуражавани от планинския ни водач Уапа. Неговата задача изглежда непосилна, защото се налага да тегли през цялото време една от дамите, но той успява да се справи.

Още в подножието се усеща миризмата на сяра, а краката затъват в нещо, което впоследствие се оказва вулканична пепел.  Преди последния щурм ни раздават предпазни маски – мярка, която на пръв поглед ни се струва излишна и пресилена. Най-после достигаме върха на кратера, но само за да разберем, че ако искаме да видим сините огньове, ни предстои още 40-минутно спускане.

Вулканът Иджен

Вулканът Иджен, чиято височина е 2386 м, всъщност е част  група стратовулкани. Самият Иджен е известен като най-голямото киселинно езеро в света и е част от националния парк Кавах Иджен в Индонезия.Кратерът, който е запълнен с вода, има диаметър  над 720 м и дълбочина над 200 м. 

Най-тежката работа в света

Ако имаше класация коя работа е най-тежка, със сигурност миньорите  на Иджен щяха да са в челото й. Когато слезете в кратера на вулкана, ставате свидетели на един от кръговете на ада. Но хората, които минават покрай вас, забулени от сиво- жълтеникавите облаци, не са грешници, а работници, които по собствено желание са избрали този занаят. „Желание“ е твърде силно казано, защото повечето от тях просто нямат друг избор и начин за препитание.

Работната им смяна започва през нощта и приключва сутринта (през деня просто е твърде горещо за подобни подвизи). За това време те успяват два пъти да слязат до дъното на кратера и да се качат с товар от около 60-70 кг. Около 300 м денивелация до върха.  Още три километра до изкупвателния пункт, където предават 1 кг сяра за 1000 рупии. При две изкачвания на смяна това прави около 15 лв на ден. Парите са добри, казва Уапа, чийто баща е сред десетките миньори. Заедно с другите той слиза в царството на отровните изпарения, за да изхрани семейството си. Трудно е да се каже на колко години е – вероятно към 40, но изглежда като старец. В същото време дребничкият индонезиец, който едва ли тежи повече от 40 кг, носи на гърба си в двете кошници около 60 кг сяра.

Сулфидът е токсично вещество, което уврежда дробовете, може да предизвика изгаряния на лигавицата и др. поражения. Хората, които работят тук, често страдат и от сърдечно-съдови заболявания. Няма статистика колко от тях загиват при инциденти и каква е продължителността на живота им, но това, което виждаме, говори само за себе си.

Надолу към ада

От върха се спускаме по стръмен сипей надолу. Предвидливо са изсечени стъпала в скалите, които да улеснят пътя – най-вече на миньорите, но въпреки това спускането е хлъзгаво и несигурно. Очите започват да сълзят, дробовете да парят, раздираща кашлица пречи да си поемем въздух – време е да сложим маските. След малко дишането се нормализира и въпреки неудобствата от носенето им избираме по-малкото зло. Разминаваме се с миньори, които не носят никакви предпазни средства, а някои дори слизат по джапанки. Част от тях се съгласяват да позират срещу няколко рупии, а други продават сувенири, изработени от сяра. Купуваме си, макар че ме гложди съмнението, че вместо да подкрепя местната общност, с този акт всъщност подкрепяме тяхната експлоатация.

Най-после сме долу. Вече се развиделява, сините огньове са избледнели, но пък за сметка на това се виждат жълтите потоци сяра, изригващи от недрата на вулкана. Всъщност, това е газ, който впоследствие се втвърдява, и точно това твърдо вещество е съкровището, добивано от миньорите.

Обратният път е лесен. Въпреки дългото изкачване имаш чувството, че се връщаш на Земята от Ада и това ти придава сили. Последни снимки и последен поглед към езерото, и се сбогуваме с Иджен – вулкана, който разтърси всичките ни сетива.