Приключения в Долната и Горната земя

Със сигурност уикенд в Перник не е детската ви мечта. Нещо повече, мнозина, чувайки предложението да посетят Музея на минното дело в града, просто ще спрат до тук. Не бързайте, защото този музей е далече от представители за зали, музейни витрини и скука.

И така, ако сте решили да рискувате, да тръгваме на път.

Музеят е в сърцето на града, затова само няколко крачки делят слънчевата сутрин от царството на мрака. На входа виждаме уникално вкаменено дърво на 5 млн години. Поверието казва, че ако го докоснем и си пожелаем нещо хубаво, то ще се сбъдне.  За начало ще трябва да си сложите истинска миньорска каска – това не е атракция, както човек би си помислил, а изискване за безопасност, валидно и днес, няколко десетилетия след затварянето на мината.

Но да започнем отначало. Подземната галерия, в която влизаме, е част от първия у нас въгледобивен рудник, първата копка за който е направена през 1891 г. Мината е съществувала до 1966 г., когато поради изчерпване на въглищния пласт е била затворена. А две десетилетия по-късно била превърната в музей на минното дело.

Галериите на старата мина са дълги цели 630 метра, преминавайки които на дълбочина до 50 метра можете да видите как се е развивало минното дело през годините.

Отначало минаваме през тунел, укрепен с тухли и дървени подпори – така, както при откриването на галерията. Докато се движим, можем да видим различните съоръжения за укрепване на галерията и осветлението й. Тук са  лампите, които някога  освен за осветление са използвани и за индикатор за наличието на смъртоносния газ гризу. Ако пламъкът на лампата започвал силно да трепти, това показвало на миньорите, че концентрацията на газа се е увеличила. Със същата цел в забоите имало клетки с канарчета, които с поведението си също сигнализирали за опасността. И още един помощник имали миньорите – мишките, които бягали от газа, подсказвайки им, че трябва да напуснат опасното място.

За друга опасност – земните трусове, предупреждавало крепежното дърво, наречено кюприя. То се израбовало от чам, който издържа на огъване и не се цепи на трески като буковото или дъбовото дърво. При най-слабия трус дървото започвало да пука, предупреждавайки миньорите за опасността и давайки им ценни секунди да избягат.

В галерията можете да видите и различни транспортни средства, използвани в мините – от ръчни колички и носилки през вагонетки и локомотиви, транспортни ленти и пр. Посетителите могат да се докоснат до автентичната атмосфера и  старинни инструменти, средства за комуникация,  минни телефони и пр.

В централната галерия е и първият електролокомотив „Сименс“, внедрен в мината през 1925 г. Преди това въглищата се извозвали ръчно или с коне. Цяло поколение коне са  се родили, израснали и работили под земята, затова не се стряскайте, когато видите фигура на кон в естествена величина, теглещ вагонетка с въглища. Общият брой на конете бил 300,  250 от които никога не излизали на повърхността.

Икона на Св.Иван Рилски изненадва посетителите в една от галериите. Оказва се, че някога светецът се присънил на местен жител и му посочил мястото, където да изкопае първото черно злато. Друга легенда разказва, че светецът се явил на затрупани в мината миньори и им посочил пътя до повърхността. Оттогава Иван Рилски се смята за светец-покровител на миньорите и на град Перник.

В края на 19 и началото на 20 век мините изиграли огромна роля за развитието на града, разказва Десислава Миланова, уредник в музея. От 900 жители  при откриването на мините населението на селището се увеличило до 12 хиляди души през 1912 г. Тогава започнало строителството на първите сгради за миньорите. Минното дело дало прехрана на жителите на региона и довело много мигранти, а благодарение на изкопаните въглища били изплатени 90% от репарациите на България след Първата световна война.

Днес, на 50 метра под земята в малката мултимедийна зала на музея се прожектират филми, а благодарение на отличната акустика се организират и камерни концерти.

Температурата в музея през цялата година е постоянна, около 6 градуса, така че ако решите да го посетите, трябва да имате връхна дреха през лятото.

Входът е 3 лв за възрастни и по 1 лв  учении и пенсионери. Още 10 лв отгоре, и ще можете да чуете увлекателния разказ на екскурзовода за мината и нейните обитатели.

След Перник можете да се насочите към Трън и неговите околности. Трънската екопътека е място, което привлича най-много посетители през лятото. Ако решите да й се полюбувате, най-добре е да пренощувате в г.Трън, а сутринта да се отправите на пътешествие. Пътеката върви по ждрелата на река Ерма и река Ябланица. Има няколко маршрута с различна продължителност и степен на трудност. Най-дългият маршрут е 13.2 км. и отнема 6 часа, казват местните водачи. Двата по-малки маршрута могат да бъдат минати за около час и половина и три часа.

Заради ниските температури и заледяванията обаче пропускаме екстремния маршрут и продължаваме нататък. На излизане от града можете да спрете в параклиса Св.Петка. Дори да е затворен, не се отчайвайте. Потърсете играещи наоколо деца, които с радост ще викнат някого, който може да го отвори. Параклисът е в естествена пещера в скалите, в която според легендата Света Петка се скрила от преследвачи. Светицата се хранила с хляб, който сама си пекла в пещерата, и с диви плодове. Тя дълго се чудела защо когато пече хляба в приспособеното в скална ниша огнище димът не се задържа в пещерата. Така  открила друг изход от пещерата, който води към задната страна на хълма. Един ден тя си омесила питка и тъкмо отчупила първия залък, когато чула тропот от конски копита. Разбрайки, че това са преследвачите й, Света Петка успяла да избягала през тайния вход.

На скалата в дясно от входа личат следите от стъпките и дясната ръката на светцата, когато тя се опряла на скалата. Когато неверниците влезли в пещерата и понечили да си откъснат от прясно опечения хляб, питката се вкаменила. Оттогава местните хора превърнали пещерата в параклис и го нарекли на името на Света Петка.  

Трънчани вярват, че Ссълзите на света Петка имат лечебна сила. Те капят близо до тайния изход. Хората  ги събират в шишенца и  си ги отнасят, за да пръскат за здраве домовете си.

В Трън има много места, където можете да спрете за обяд и да опитате вкусните местни специалитети. Ако вече сте гладни, сега е моментът, защото по-нататък по маршрута няма да намерите подходящо място за хранене.

Би било твърде преувеличено да кажем, че предстои да посетим други две села. Трудно е да наречем „село“ място, където живеят съответно 6 и 15 жители. Точно толкова са обитателите на Студен извор и Бусинци, където се отправяме.

Изворът на дълголетието       

Отиваме в Студен извор заради Музея на киселото мляко. Селището е само на 7 км от Трън и на 70 км от София. Музеят е създаден е в памет на д-р Стамен Григоров, откривател на млечнокиселата бактерия, необходима за заквасване на киселото мляко.

Тук ще ви разкажат историята на откритието на българина, предпочел да работи като лекар в провинциална болница пред перспективата да прави научните си открития в Института Пастьор. Ако не знаете как се кваси мляко, тук ще ви разкажат, можете и да си купите оригинална закваска за  млякото.

Млякото задължително се заквасвало в негледжосан отвътре съд, наречен рукатка заради удобната дръжка, с която можел да бъде занесен на нивата. Произвеждал се в съседното село Бусинци, емблематично със своята керамика. Негледжосаната вътрешна повърхност попивала излишната вода от млякото и то ставало по-вкусно. Освен това в тези съдове млякото се съхранявало по-дълго време. Истинското мляко леко накиселява и може да се съхранява на студено не повече от седмица, казват в музея. Ако трайността му е по-голяма, значи то няма нищо общо с естествения продукт, разказват в музея.

Загубена традиция

Последна спирка по маршрута е Бусинци – селище, прочуто със своята керамика. Някога то било истински център на грънчарството. По време на възраждането в Бусинци се въртели 300 грънчарски колела и този занаят хранил почти всяко семейство. Изработваните тук керамични съдове били прочути с багрите си, заради които често ги наричали „слънчеви“. Жълто, охра, червено и зелено били основните цветове на местните майстори, които изработвали над 100 вида различни съдове.

Използвали само естествени багрила, които добивали от минерали и всеки майстор имал собствена тайна рецепта за изготвянето на боите, смесването на глината в определени пропорции и изработването на съдовете. Поради наличието на няколко вида глина – бяла, синя и червена, и основният цвят на съдовете бил различен. След като се добие, глината  се киснела девет месеца във вода, за да се разтворят варовиците, а след това отлежавала две години, преди да стане подходяща за работа.

Корените на бусинската керамика се губят във вековете. Селото се споменава още в регистъра на джелепкишаните от 1576 г., а в известното Бусинско евангелие, което се съхранява в криптата на храма Св.Ал.Невски, има преписка от 1784 г. за Велико грънчар. По-късно, през 1898 г. Константин Иречек е минавал през селото и го е описал в своя пътепис „Пътувания по България“.  300 работилници с общо 1500 грънчари разнасяли славата на бусинската керамика из цяла България и по света. Майстори грънчари пренасят уменията си в други центрове като Самоков, Берковица, Разлог и пр.

Според изследователя на керамичното изкуство, японеца Бониширо Моришита бусинската керамика се нарежда сред най-автентичните в света. Произведените тук съдове пътували до Сирия, Египет, достигнали и султанския дворец Топкапъ. Днес нейни образци се съхраняват в световно известни музеи като Лувъра, Бритиш мюзиъм в Лондон, както и в музеи в Япония, Австралия, Китай, Индия…

Сред най-интересните предмети са така наречените оканичета – ритуални керамични стомни за вино и ракия, украсени с пластични фигурки. Те се ползвали при канене на кумове и гости на сватба. Типични за този край са съдовете, в които са носени ястията, наречени рукатки. Имало и съдове, които издават звънливи звуци, когато се чукне по тях.

Емблемата на местната керамика е  болярския стакан, създаден от бусинският корифей Петър Гигов. Той възстановил и крондира – уникална стомна с дупка по средата. Някога, на Първото пловдивско изложение през 1892 г. била представена колекция от глинени крондири  от местния майстор Константин Кожухаров. Уникалните съдове били с формата на човешки фигури – „Сърбина“, „Гръка“, Албанеца“, „Румънеца“, както и фигурата на цар Фердинанд. Те предизвикали такъв интерес, че били откупени за 600 златни наполеона – сума, която се оказала достатъчна  майсторът да построи цяла къща.

Щеше ми се да кажа, че тук можете да видите работилници, в които се произвеждат уникалните съдове. Уви, днес те са затворени и няма нито един майстор, който да запази традицията и да предаде уменията си на следващите поколения. От две години не се провеждат и пленерите, на които са канени художници-приложници, създаващи съвременни произведения, вдъхновени от бусинската керамика. Поради липса на финансови средства ги преустановихме, а работилниците са затворени заради тяхната неефективност, ни разказаха в музея. Все пак, творбите на съвременните майстори можете да видите в музея редом с произведенията на техните предшественици.

                                                         ***

Статията е написана в резултат на инфотур, организиран по  проект "Комуникационна кампания за насърчаване на вътрешния туризъм в РепубликаБългария" ифинансиран по Оперативна програма "Регионално развитие" 2007-2013г., койтосеизпълнява от Министерство на туризма, което е конкретен бенефициент по тазиоперативна програма.

Основната цел на проекта е да се повиши информираността на българското население заБългария като целогодишна туристическа дестинация, предлагаща разнообразнивъзможности за туризъм и да се създаде положителен имидж на страната ни средбългарските граждани.

Проектът залага на представянето на нетрадиционни и по-слабо популярни българскидестинации и туристически обекти, като целта е да се провокира и повиши общественияинтерес към тях и да се увеличи дела на българските туристи на вътрешния пазар,посредством провеждането на целогодишна рекламна кампания. В този аспектреализацията на проекта ще допринесе за представянето възможностите за съчетание наразлични форми на туризъм (морски и културно-исторически, планински и приключенски идр.) и формирането на цялостен туристически продукт предлагащ разнообразникачествени и атрактивни услуги.

Целевата група е  включва ученици и деца, младисемейства с деца със средни доходи, сегмент "50+" и пенсионери, бизнес посетители икорпоративни клиенти със средни и високи доходи.